Вестник „Нова зора”, бр 36/7.Х.2003 г.

Отсам канала, край дърветата

В една малка, но силна като автори галерия („Триадис”) се е приютила поредната изложба на художничката Виржиния Стоянова, „Прозорецът”. В тази изложба тя представя 18 платна, с които очевидно иска да ни накара да „дръпнем пердето”. А дръпнем ли го, ще открием красотата на нейната живопис, която някои определят като наивистична. Повдигнем ли пердето, виждаме „Сватба под прозореца”, „Изобилие”, „На крилете на любовта”, „Когато небето целуна земята”. Виржиния Стоянова очевидно има усет за връзките и конвергентните точки на живота. Тя не само иска да зарадва човешкото сърце, да го стопли и да го „размекне от мечти”, по нейните думи. Нещо повече, тя като че ли се стреми да построи наново изгубената хармония между вътре и вън, между душата и балтона, между излитането и ежедневието. Иначе как да се обясни слънчевата широта, ласките на пейзажа и овладяната радост на общуването в картините й.

За разлика от предишната изложба, където владееше романтична нега, меланхолия и красиво несбъдване, обрамчени от фолклористични мотиви, сега, в „Прозорецът” Виржиния търси друг ъгъл, отваря едно крило и показва събитието, отваря друго крило и отново го вижда, но с друга тоналност. Превъзходна находка е идеята й да показва света от един прозорец. Но прозорец, от който всичко се вижда. Виждат се все наши си, Български работи – сватби, пързалки, оран, сенокос, гощавка, тайна среща на влюбени, родопски къщенца, кацнали в кръг около мегдана. Свят да ти се завие! Хорото отива към небето (?), а всъщност се е окръглило и няма край; заобиколило е гъдуларя, тъпанаря, кавалджията, акордиониста и е тръгнало към широкия свят. Тръгнало, но си стои тук. Духът на Българското преклонение към земята, на която живеем, се усеща непоколебимо и деликатно. Пак, за разлика от преди, Виржиния изглежда по-хладна в разказа си, но това е само „за разлика”. Истината е, че канавата на нейната философия е нещо, което фигуративно може да означим като „родопска черга”. Тя е и персонаж, и фон, и детайл, и усещане. Шарките й светят в меката привечер, играят в сивотата на зимния ден, поглъщат светлината и облаците ги няма – има само редички червени, зелени, сини, жълти редички от нишки на баба… И гледани от прозореца на баба… Живописта на Виржиня е далеч от прозата, далеч от умозрителността, далеч от модерност, в смисъла на усложнено и опосредствено послание. Това е постмодерният недостатък, може би. Но в ръцете на художничката става качество Парекселанс. Смайващ колорит, затрогващи полусенки, нежност. Всичко това изплита вътъка на сложната физиономия на автора. Разговорът е опростен. Влиза в директен контакт с всеки, спъва погледа и те улавя. А после те развежда по улиците и местата на един свят, който обикновено наричаме „мечта от миналото”. И именно в това се крие сложната завръзка на действието – да отидеш на изложбата на Виржиния Стоянова. „Изобилие” – от тикви, прекрасни, кръгли, шарени и просто жълти; усмихнати, срамежливи, затворени и предизвикващи… Защо тикви? Защо не икони? Защо не мъдри светци? Ами защото пътищата винаги са различни, лицата също. А целта е винаги една – удовлетворението и благородното щастие да видиш себе си от един друг прозорец. В „Прозорецът” на Виржиния Стоянова наистина се открива новият-стар свят. Погален от нейната любов, от граничното й желание да успокои, да наметне воала на романтичния привкус, да извади жилото на делника. Виржиния не политиканства с герои и сюжети. Тя обема света, независимо от перспективата – назад-напред във времето, макар и споменно, макар и отминало. И едновременно живо и емблематично присъстващо у всеки. Това е. Мадоната на Виржиния е основният герой в тази сбирка. Този път сцената носи името „Когато небето целуна земята” – тази невероятна Българска мадона е толкова тайнствена и дълбока, че цялата земя е кацнала на гърдите й. Слънчогледите греят като огърлица на шията, събирачи на сено изплитат дантелата на шевицата; петелът е кацнал на рамото й в нямо и гръмогласно оповестяване, плашилото цялото в бяло охранява шлейфа от меки планински възвишения, преминаващи в шарени плодородни полета, сливащи се с аквамарина на небето. И отгоре – целувката му, погалването на избраника, пленен от тъмните извори на очите. Това е земята на Виржиния – прекрасна, Българска, тайнствена и дълбока. Като вечността. Да минеш под дъгата на Виржиния, сигурно е вдъхновен знак за щастливо сбъдване и очакване какво ще се случи по-нататък. До края на тази година, на следващата, на по-другата. Така мадоната става майка. От нея се ражда Виржиния, от нея – нещо друго и прекрасно. А може би обратното… Все едно. Някога ще бъдат артефакти. А още по-някога Виржиния ще стане мярка. Ние знаем за какво.

Илияна Велева

 

Подаръкът Ви може да е сред тези чувствено нежни уникати, които да прегърнат любимия ви човек.

Ръчно рисуван копринен шифон

Понесена от вълните

Ръчно рисуван копринен шифон